Защо точно аз?

БИЛЯНА САВОВА


РОДЕНА СЪМ ВЪВ ВРЕМЕ, в което „правилният“ живот беше добре познат сценарий: учиш, работиш, постигаш, събираш отметки в план, който някой е написал вместо теб. Още от ранните си години усещах, че под всички тези „трябва“ пулсира един друг въпрос, който не ми даваше мира: „Ако не играя по този сценарий, коя всъщност съм аз?“. Тогава още не знаех думите „съзнание“, „интегрална трансформация“ или „духовна практика“ – знаех само това странно вътрешно напрежение между света, който виждам отвън, и света, който усещам отвътре. БИЛЯНА САВОВА

е основател на фондация „МС – Мога Сам“, фокусирана върху осигуряването на превенция, трансформация и лечение на хора с диагноза множествена склероза. Самата тя е диагностицирана с това заболяване преди 17 г. и вече близо 12 години споделя своята вдъхновяваща личнa история и път.

Биляна е създател на програмите за личностна трансформация с бранда Plan to Be Generator, през които през последните 6 години са преминали над 5500 човека.

Отличена е с наградите „Жена на годината“ през 2016 г., „Будител“ и „Вдъхновител“ през 2018 г., и „Агент на промяната“ през 2024 г. Лектор в семинарите TEDxVitosha, „Свободата да бъдеш”, форум „Дълголетие”, както и в редица корпоративни мотивационни събития.

Aвтор и водещ на „Аз съм... с Биляна Савова” – 90-минутен аудио подкаст за себеоткриване и усъвършенстване.

Дълго време се опитвах да се нагодя. Реших да съм доброто момиче – старателната, „правилната“, тази, която оправдава очаквания, която се справя и не задава твърде много неудобни въпроси. И така 20 години, докато един ден тялото ми не реши да ги зададе вместо мен. Болка, симптоми, диагнози, умора, които не можех просто да сложа в графика си. Тялото ми започна да говори на глас, да крещи, а аз – да осъзнавам, че години наред съм живяла срещу собствените си ритми, граници и истина. От този момент нататък разказът за живота ми престана да бъде история за „успехи“ и се превърна в история за завръщане към себе си.

Парадоксът беше, че отвън всичко изглеждаше „наред“. Работех, раждах деца, поддържах идеята за семейство, създавах, движех проекти, правех това, което обществото би нарекло „смислено“. Вътре в мен обаче вървеше друг филм: тялото ми се бореше да понесе темпото, което сама си бях наложила, а душата ми тихо шепнеше, че истинският ми път не е в това да се доказвам, а в това да се разголя – пред себе си и пред другите. Да си призная къде боли, къде лъжа, къде съм избрала безопасното вместо живото.

Точно в този кръстопът в живота ми се появиха хора, които и до днес наричам


свои невидими учители


Повечето не познавам лично, но техните истории са вплетени в моята. Ще ви разкажа за няколко от тях.

Първият ми невидим учител беше човек от напълно различен свят – Стив Джобс. Неговата решителност и непримирима различност ме вдъхновиха да спра да се извинявам за своята визия. Той отказваше да прави компромиси с усещането си за красиво, смислено, нужно; умееше да казва „не“ на безброй идеи, за да остане верен на една-единствена линия – да мисли различно. Това ме насърчи и аз да започна да избирам: коя съм аз отвъд очакванията, какво искам да създам, дори когато изглежда „твърде странно“, „твърде рисковано“ или „твърде рано“.

Но Джобс ми даде не само светли, а и тъмни уроци. Историите за неговия авторитарен стил, рязкостта, способността да наранява хората около себе си, обсесията, с която понякога унищожаваше връзки, бяха за мен предупреждение. Както и начинът, по който той напусна този свят, разяден от диагнозата рак. Всичко това ме накара да си задам трудния въпрос:


„Искам ли да стигна някъде, ако 

цената е да загубя човечността си?“


Отговорът в мен беше категоричен: не. Така родих едно вътрешно обещание – успехът ми никога да не бъде за сметка на друг човек, на чуждата уязвимост, на собственото ми сърце.

След това се появи Новак Джокович. В неговата история видях не просто техническо съвършенство, а свирепа вярност към себе си – играч, който пада, връща се, изправя се отново, превръща менталната устойчивост в най-острото си оръжие. Той ми помогна да разбера колко е важно да познаваш себе си във всичките си аспекти – тяло, ум и душа. Как да се грижа за тялото си, за да имам енергия и издръжливост; как да тренирам ума си, за да е млад и гъвкав; как да слушам и да храня душата си.

Години наред той беше „третият“ – този след Федерер и Надал, но вместо да приеме ролята на вечния аутсайдер, Джокович избра да вярва във вътрешната си стойност, когато светът още не беше готов да я види. Разпознавах себе си в моменти, в които и аз се чувствах не най-обичаната, не най-очевидният избор, не тази, която аплодират най-силно. Постоянството на Джокович – онова упорито завръщане, след като си чул, че си „твърде много“, „твърде шумен“, „твърде различен“, ми помогна да остана в собствения си корт, когато здравословните ми кризи и житейските завои можеха да ме извадят завинаги от играта. Чрез него разбрах, че


истинската победа не е само 

в резултата


а в това да продължиш играта, дори когато всичко е срещу теб.

Продължавах да търся и някак естествено посоката на търсенето ми се завъртя към Изтока. Индия дойде в живота ми не като екзотична дестинация, а като призив. И като решение. Стъпвайки там, имах усещането, че попадам в друга вселена – място, където святостта и хаосът живеят рамо до рамо; където храмът е и на ъгъла на улицата, и в очите на човек, който продава чай в пластмасова чашка. Индия със своята шумност, бедност, цветност и безкрайна противоречивост се превърна в


моя велик учител по приемане


Там видях хора, които умеят да се радват на живота, без да чакат „идеалния момент“. Хора, които се смеят насред прах, трафик, липса, а после се молят с такава отдаденост, че времето спира. Уроците на Индия пробиха една от най-упоритите ми вътрешни конструкции – тази, че трябва да контролирам и да подредя всичко перфектно, за да имам право да се радвам. Вместо това започнах да се уча да намирам радост в самия процес: в несигурността, в не-знаенето, в трансформацията, която още не е завършила. Индия ме научи да оставям света да бъде различен и да не се опитвам да го „преправям“ по моя образ, а да се отворя за това какво той преобразява в мен.

Индия ме излекува – с науката си за живота (аюрведа), с топлината на хората, които истински искаха да ми помогнат, и с предизвикателствата, с които ме изпитваше. И на този фон, там, в малкото градче Пондичери, срещата ми с Шри Ауробиндо беше като да чуя с най-точните думи нещо, което винаги съм усещала. През книгите и посланията му докоснах неговата визия за бъдещето на човечеството – визия за движение към по-високо съзнание, към по-дълбока вътрешна и външна единност, към свят, в който духовното не е бягство от живота, а дълбоко лично проникване в него. Там открих потвърждение, че не съм странна, защото искам заедно и технология, и духовност; и бизнес, и служене; и лично щастие, и отговорност към общото благо.

Интегралната перспектива на Ауробиндо ми помогна да видя собствения си път не като поредица от несвързани събития, а като процес – едно постепенно превръщане на живота ми в алхимична лаборатория за съзнателна лична еволюция. Здравословните кризи престанаха да са само проблем и станаха послание. Професионалните завои – не провали, а корекции на курса. Срещите – не случайности, а огледала. В тази рамка започнах да разбирам защо толкова силно ме привлича работата с хора. Защото тя е място, където бъдещето, за което говори Ауробиндо, започва да се случва още сега – в малките промени на един конкретен човешки живот.

Когато днес някой ме попита: „Защо точно ти? Защо ти си човекът, който помага на други да се опознаят и трансформират?“, не отговарям със списък от дипломи и сертификати. Моят отговор е история. История за тяло, което е крещяло „спри“, докато разумът е настоявал „още малко“. История за нощи, в които, изтощена, съм се питала дали да не избера по-лесния път – този без риск, без експерименти, без собствено мнение. История за зали, в които съм заставала пред хиляди хора, без да се преструвам, че съм „готова“, а просто достатъчно честна да бъда такава, каквато съм в този момент.

Защо точно те?

Защото Джокович ме учи и до днес как да се връщам на арената, когато съм паднала. От Джобс – как да вярвам на визията си, без да ставам пленник на егото си. От Индия – как да се радвам в хаоса и да приемам различността като благословия, а не като заплаха. От Шри Ауробиндо – как да гледам на личната си история не като на отделен остров, а като на малка вълна в по-голям океан от еволюция.

Защо точно аз?

Защото преди всичко съм свой собствен учител. Уча се от собствените си падания и ставания, от тишината и от сблъсъците, от тялото си, което ми говори без думи. Това е важно за мен,


защото ме пази будна и честна


не ми позволява да се скрия зад роли, знания или авторитет. Важно е и за хората, които ми се доверяват, защото, когато застана до тях, не го правя от позицията на „знаещата“, а на човек, който всеки ден продължава да практикува това, което споделя. Така пътят ни става общо учене, а не еднопосочно поучаване.

Хората, с които работя и с които се срещам по пътя си, също са мои учители – най-честните. Те ми показват къде още се страхувам, къде бързам, къде съм нежна и къде съм сурова със себе си. В тяхното доверие виждам отговорност, а в техните истории – огледало, което всеки ден ми помага да се уча отново да бъда човек сред хора, а не „знаещ“ над хората.

И защото не говоря само от книгите.


Говоря от болките в тялото си


от собствените си грешки, от радостта да се провалям и да ставам отново, от мълчанията и от думите, които съм изричала със свито гърло. Защото знам какво е да се срещнеш със себе си и какво е да започнеш да се обичаш, да се грижиш за себе си и да сътрудничиш на душата си. Защото вярвам в бъдеще, в което повече хора ще се осмелят да живеят не по нечий сценарий, а да следват своя път със своето си сърце. И съм избрала моят живот да бъде едновременно пример, опитно поле и протегната ръка към този свят, който се ражда през нас.

Не обещавам на никого лесен път. Това, което нося, е присъствие, яснота, структури и практики, които помагат на човек да се върне при себе си. Да чуе собствения си глас. Да се свърже с тялото си. Да превърне болката в посока, а хаоса – в съзнателен избор.

Защото съм минала – и продължавам да минавам – през същото място, на което стоиш. Защото съм готова да вървя до теб – но не пред теб и не вместо теб.