Соня Йончева: Ако ми повярват 10 човека, ще ми повярват и 10 милиона

Текстът е публикуван в бр. 61 – „Променящите хора“, на сп. Business Global.


Интервю декември 2025 г., София – Ню Йорк онлайн


Зала „България“, Античният театър в Пловдив, площад „Александър Невски“, световните оперни сцени – винаги са пълни, когато на тях излезе Соня Йончева. Публиката и музикалната критика Ви ценят, хората Ви обичат. Това несъмнено Ви носи голяма радост, но и Ви товари с голяма отговорност. Как понасяте тази отговорност? Тази обратна страна на монетата може би не е много позната на широката публика.

Да, не е много позната наистина, защото животът на един артист е в някаква степен самотен. Единственото, което хората искат да видят, е перфектност, изящност – нямаме право на грешки, а сме много натоварени. И когато се прибера сама в хотела, осъзнавам, че тази огромна любов, която имам от публиката, всъщност е само един малък момент от моя живот. След това всичко продължава зад кулисите и в безбройните пътувания – от единия край на света до другия, с деца – без деца, с куфари – без куфари. Тази натовареност обаче е нещо, което съм интегрирала в моята лична дисциплина. Вместо да я отхвърлям и мразя, реших да я заобичам, да свикна с нея и да я приема като съществена част от кариерата на един интернационален артист. Без тази отговорност, без тази дисциплина няма как нещата да се свършат наистина качествено. И понеже знам, че в днешния свят е много важно артист като мен да е навсякъде, за да може да комуникира с възможно най-широката публика, хората да са винаги в час с това, което правя – това го разбрах много рано и за мое щастие, се интегрирах както трябва. Но аз съм Козирог. Соня Йончева e световноизвестна оперна певица.

Родена е на Коледа през 1981 г. в Пловдив. Започва да пее на 6-годишна възраст и завършва пиано и пеене в родния си град. По-късно придобива магистърска степен по класическо пеене в Консерваторията на Женева, където учи при Даниел Борст, а Уилям Кристи открива таланта и`  за барокова музика. Като студентка е част от хора на Женевската опера. През 2010 г. печели Голямата награда и приза CultureArte на конкурса „Опералия“. През 2015 г. получава отличията на ECHO Klassik за „Новоизгряващ изпълнител“, а през 2017 г. – за „Изпълнител на годината“ на Medici.tv. През 2019 г. е отличена от читателите на The International Opera Awards, а през 2021 г. печели „Певица на годината“ с албума „Прераждане“ от Opus Klassik. Същата година става почетен гражданин на Пловдив, а през 2023 г. АМТИИ – Пловдив, и`  присъжда званието доктор хонорис кауза. През 2024 г. е обявена за „Музикант на годината“ от БНР, става „Български посланик на културата“, а Министерството на културата и`  връчва най-голямата си награда „Златен век“. Същата година е удостоена и с титлата „Офицер на Ордена за изкуство и литература“ на Франция.

Талантът ѝ покорява най-големите оперни сцени: Метрополитън, Миланската Скала, Виена, Ковънт Гардън, Париж, Арена ди Верона и др. Сред най-знаковите и`  роли са Попея, Виолета, Мими, Дездемона, Манон Леско, Тоска, Медея, Норма. Репертоарът и`  включва барок, Моцарт, Верди, Пучини, Белини, Чайковски. Оперните и`  роли надхвърлят 50. Призната за един от най-вълнуващите гласове на своето поколение, тя има силно сценично присъствие и пее с еднакъв успех навсякъде по света – в Париж, Виена, Токио, Атина, Мюнхен, Буенос Айрес и др.

Оперната прима записва ексклузивно за SY11 Productions – най-новите ѝ  албуми са „Куртизанката“ и „Жорж“. Автор е на книга („Петнадесет огледала“), издател е на списание „Български Артист“ и е организатор на събития (като цикъла с камерна музика „Съкровени гласове“, фестивала „Гала в София“, оперния конкурс „Опералия“) с продуцентската си компания SY11 Events. 



Та Вие буквално още след раждането на второто Ви дете София през 2019 г., само месец след това, вече правихте галаконцерти в Хамбург, в Москва, в София. И Ви описваха като боец артист. Може ли всеки артист да бъде боец и трябва ли изобщо артистът да бъде боец?

Може, разбира се. Зависи от характера на всеки. Но аз обичам това предизвикателство може би защото, като бях малка, винаги се интересувах от спорт. Но не можех да бъда спортист, защото около мен все казваха: „Внимавай да не си счупиш пръст, ти си пианистка! Не можеш да играеш баскетбол! Не можеш да тичаш много!“. По-късно, когато започнах да пея, ограниченията станаха още повече. Така светът на спорта винаги бе много ограничен за мен, а пък аз винаги съм го обичала. Например много съжалявам, че не мога да карам ски. Гледам с леко насълзени очи хората, които го правят с лекота – толкова ми се иска да се науча да карам ски. Но в моите договори изрично пише, че нямам право на екстремни спортове. Защото, ако си счупя крак, ключица или нещо друго, договорът може да бъде отменен. И може би този хъс, който имам по натура, можеше да се впише много добре и в една спортна дисциплина. Но аз се вписах в пеенето и в класическата музика.

А директно на въпроса – всеки човек може да бъде „боец“, всеки трябва да е малко безстрашен. И си мисля, че когато сме млади, притежаваме точно това качество – да сме безстрашни, да не си задаваме много въпроси. След това започваме да си задаваме твърде много.


Вие сте млада, но на Вас се гледа и като на човек на бъдещето. Неслучайно сте и победител в номинациите на BGlobal „Хора на бъдещето“ в категория „Култура и изкуство“. „Културата на бъдещето“ е не само мото на продуцентската Ви компания SY11 Events, но и Ваша кауза, мечта – културата да стане приоритет в политиките, визитна картичка на страната, част от нейната икономика. От тази гледна точка как си представяте България след 10 години? Може ли да си представим, че през 2035 г. дори само половината от тази мечта се е реализирала?

Много се надявам цялата тази „пропаганда“, която ние правим, да даде отражение и други артисти да прегърнат тази идея. Виждам, че много хора в Европа започват да говорят за това, защото цялото общество, не само в България, но и по света, е много болно – и най-вече го виждаме в младите. Въображението на децата е лимитирано в разни екрани и човечета, във всевъзможни игри и предизвикателства по интернет. Не използват въображението си в правилната насока. А аз мисля, че изкуствата дават точно това – възможността децата „да летят“ във вътрешния си свят и да стигнат до много по-далечни места, космически да се развият.

Дори и да не станат музиканти или артисти, изкуството им дава криле да разширят мирогледа си, да видят света по различен начин, в други багри и цветове. И дори да станат бизнесмени, а не артисти, това развито въображение винаги може да им помогне – в отношенията с другите, в хармонията с близките и въобще в обществото.

Наскоро прочетох една мисъл тук, в Ню Йорк: „За нас музеите бяха нашите храмове“. И това е казано през 70-те години. Тук, в Ню Йорк, все още е така – музеите са пълни с хора нонстоп. Непрекъснато измислят нови музеи, свързани с модерното изкуство. Смятам, че тази „храна“, която децата могат да имат визуално, но и психически да я асимилират, може да им даде много голяма свобода: да бъдат по-добри хора и най-вече да намерят хармония и своето място в обществото.


Вашите деца живеят в много различна среда, а и Вие самата – между различни държави и култури. Често казвате, че България си остава в сърцето на проектите Ви. Може ли наистина децата да бъдат възпитани така, че културата да не е „украса“, а основа на един естествен начин на общуване между хората? И още от деца да бъдат „закърмени“ с тази нагласа.

Да, в случая с моите деца това се случи сравнително лесно, защото и двамата с мъжа ми сме по театрите и концертните зали нонстоп. Но от друга страна, когато не сме на работа и те са с нас, ние много държим именно на тези неща: посещение на различни музеи, обсъждане на различни дисциплини в изкуството, свирене на пиано или на някакъв друг инструмент. Не съм се фиксирала в идеята на всяка цена децата ми да са музиканти. Но ми се иска да познават този свят и да се изградят като личности.

Ще ви разкажа една история, която звучи като анекдот. Бях завела сина си в Женева да види спектакъл на „Лешникотрошачката“. Представях си, че ще видим спектакъл както в Ню Йорк или като в Берлин, Дрезден – там имат страхотни продукции на този балет. Оказа се, че са пуснали музика от една MP тройка, сложили някакви декори, артистите се движат на сцената, но няма никакъв синхрон. Тогава синът ми се обърна и каза: „Мамо, това е някаква халтура. Аз не съм свикнал на такова ниво“.

Хубаво е едно дете да гледа всякакъв тип спектакли – може да е нещо направено и на улицата, но качеството е много важно. Ние в SY11 Events точно това искаме – да доведем най-добрите артисти, да ги смесим с българските артисти, които вече са „на терен“, за да може да има взаимно обогатяване, да разменят опит, да се строят мостове, да има реално изграждане в българския културен живот, така че да можем да говорим за него като за индустрия, а не само като за „някакви хора, които ни забавляват в събота и неделя“.


Издадохте един албум – The Courtesan, в който обръщате внимание на куртизанките като жени, които плащат с живота си, когато решат да обичат като нормални хора. Как според Вас ще изглежда културният разказ за жените в близкото бъдеще? Оркестрите, и специално българските, са сравнително балансирани по пол – мъже и жени инструменталисти, но жени диригенти у нас, а и по света са рядкост. 
Ключовите хора

• Майката Теменуга Йончева, която я подкрепя от ранни години да се занимава с изкуство и де факто е първият и`  „мениджър“ в детските години.

• Първата и`  професионална учителка по музика Нели Койчева, която поставя основите на изграждането на Соня Йончева като артист (сега Нели Койчева преподава в Япония).

• Уилям Кристи, американско-френски диригент и музикален мениджър. Соня Йончева е възпитаник на академията му за млади певци. Кристи открива таланта и`  за барок и започва с нея турнета, които дават началото на нейната световна кариера преди близо 20 години.

Много се зарадвах, когато започна да се говори на тази тема. И очаквах, разбира се, че това ще предизвика един огромен балон – както всичко в нашето общество. По тези въпроси обикновено се стига до преувеличаване. Затова очаквах, че ще се появят страшно много жени отвсякъде, които ще искат да дирижират, да заемат тези места, и че ще започнат да ги избират понякога само защото са жени, а не защото имат качества. Това най-много ме плашеше. Понеже имам диригент в моето семейство, смятам, че най-хубавото е да има баланс – да не избираме по пол, за да „покажем нещо“. Да, това е част от пътя, но нека да уравновесим нещата и да видим кой наистина има качества. Само човек с най-високи качества трябва да има достъп до най-големите концерти, най-големите оркестри, най-големите театри. Това за мен е най-важното. И го виждаме на всяко ниво – не само при жените диригенти, а и тук, в Америка, която е нация с огромни проблеми по отношение на расизма и т.н. Виждаме го и с новите течения – LGBTQ+ и т.н. Трябва да намерим среда, в която да не говорим повече за чертите на лицето на човека, за цвета на кожата му или за неговия пол, а да говорим за качествата му. Трябват ни качествени музиканти – това е.


Днешният свръхтехнологичен свят дава все повече възможности на зрителите и слушателите, например Метрополитън опера стриймва спектаклите си по целия свят, Вие самата сте част от този глобален прозорец. Това ще доведе ли до по-голямо демократизиране на високата култура, или и тя ще стане масова както с примера Ви с MP тройките?

Да, това е светът, в който живеем, той вече е факт. Метрополитън бяха първите, които започнаха тази дейност. Питър Гелб, директорът на Метрополитън, идва именно от това звено на нашата индустрия – работил е дълго време за Sony Classical като генерален директор и идва от тези среди на шоубизнеса. Самият той е продуцирал няколко филма за различни музиканти и пренесе този подход в нашия бизнес, което беше гениална идея. Нашата „Травиата“ през 2013 г. се излъчи веднъж директно и по продажби беше надминала филма La La Land, който тогава беше страшно нашумял. Боксофисът на една опера да надмине филм в Холивуд – това беше революционно!

В COVID периода единственият начин да комуникираме с хората беше именно чрез интернет излъчванията. Понякога правехме концерти в празни зали, беше ужасно. Но това даде възможност на всички театри да развият такава видеосистема. После те запазиха този похват и сега всеки прави стрийминг. Абсолютно всички опери, всички театри, дори по-малките в провинцията в Германия или Франция – всички излъчват, и то с много добро качество.

Най-болезненият период обаче беше, когато в нашия бизнес навлязоха Spotify и Apple Music, защото това открадна от нас, артистите от класическата музика, възможността да правим проектите си по същия начин. Всъщност убиха едно цяло звено от индустрията. Звукозаписните компании разчитаха на продадени дискове, а сега разчитат на стрийминг. А плащането за един стрийм е много по-малко, отколкото да се купи диск, докато в същото време нашите продукции все още са много, много скъпи.


Същевременно възрастните са толкова пристрастени към телефоните си, че в зала „България“ просто не издържат и по време на концерти си вадят телефона да проверят месинджъра или нещо друго. Това преди го правеха младите, сега го правят възрастните. 

Следващия път, като изляза да пея, и аз ще си проверявам месинджъра за съобщения. (Смее се.)


Може ли да кажете какво Ви предстои през 2026 г.? 

Подготвяме нови награди за класическа музика в България. Бих искала те да са на изключително ниво, да се превърнат в голямо шоу и да поощрят всички тези страхотни институции, които имаме. Най-вече така да се повиши качеството на работа, хората да имат мотивация. По-амбициозните ни планове са церемонията да се излъчи директно по някоя от националните телевизии – работим по това. Правим нещо като „Златен Орфей“ в класическата музика. Това ще бъде през юни в Античния театър в Пловдив. 

След това подготвяме и нашите две гали: гала в София на пл. „Ал. Невски“ през август – „Тоска“ в концертен вариант, в която ще съм с Виторио Григоло, който беше и през 2025 г. на площада, и понеже хората много го харесаха, решихме да го поканим отново. Този път ще си партнираме със Софийската опера, нейния оркестър и хор ще бъдат на сцената. Приготвили сме и нова концeпция за разпределение на сцената и седалките, защото искаме всеки път да сме по-добри от предишния. 

Вторият концерт ще бъде с челиста Степан Хаузер. Това ще бъде малко по-кросоувър вариант. На „Александър Невски“ ще сме дива и челист – интересна комбинация. Ще направим малко шоу и понеже сцената ще бъде по-издадена напред, ще можем да имаме и по-близък контакт с публиката.

Скоро издадохме „50-те оперни гласове на България“, сега мислим да направим издание и за младите артисти в класическата музика.

Аз лично съм се заела и с още два проекта, които са свързани с младежта и нейния достъп до изкуството. Това са още много „сурови“ проекти, затова не мога да ги разкривам. Но имаме марка, имаме мястото, имаме концепцията и когато сме напълно готови, ще ги съобщя на българската публика с голямо удоволствие.


Откъде намирате време за всички тези неща?

Аз съм много креативен човек и главата ми е пълна с идеи. Някои ги отхвърлям веднага, за други си казвам: „А може би това има смисъл“. Най-хубавото е, че в България винаги намирам съмишленици, които да се хванат за тези идеи и да искат да ги реализират заедно с мен. Това е много важно – ако ми повярват 10 човека, значи ще ми повярват и 10 милиона!

Така работим, наистина хората са много мобилизирани и много „надъхани“. Това са все млади хора, някои са и мои съученици. Но това, което успяхме да постигнем досега, беше именно благодарение на тази енергия.