Защо капитализмът оцелява

След края на Студената война мнозина вярваха, че крахът на комунизма ще отвори път към глобално разширяване на капитализма и демокрацията под ръководството на Съединените щати. Днес обаче кризата сякаш е обхванала тъкмо либералната демокрация: растат недоверието към институциите, съмнението към свободната търговия и усещането, че старият ред се разпада. Това е констатацията, водеща до интересни разсъждения на видния историк Джереми Аделман във Foreign Affairs. Той е директор на Лабораторията по глобална история в Кеймбриджкия университет, почетен професор по история „Хенри Чарлз Лий“ в Принстънския университет и автор на предстоящата книга „Капиталистическата епоха: създаването - и разпадането - на глобалния ум“. (Jeremy Adelman, The Capitalist Era: The Making - and Unmaking - of the Global Mind).

Според текста във Foreign Affairs дебатът вече не е само дали един модел приключва, а какво идва след него. Аделман описва как вдясно разривът се представя като шанс за възстановяване на национален капитализъм, а вляво като опасност държавата да бъде използвана не за защита на обществото, а за укрепване на нови технологични и финансови елити. В този спор се оформя груб консенсус: либерализмът, доскоро смятан за естествена политическа опора на капитализма, изглежда изчерпан.

Джереми Аделман обръща внимание, че това усещане е подхранено от реални противоречия. Либералната традиция е защитавала личната автономия, частната собственост и свободния обмен, но съвременните икономики са произвели и огромни неравенства, съсредоточаване на богатство и силна държавна мощ. Затова мнозина стигат до извода, че съюзът между капитализъм и демокрация е бил само временна историческа фаза, а не естествено и трайно състояние.

Публикацията във Foreign Affairs се позовава на книгата на прочутия харвардски  историк Свен Бекерт „Капитализмът: Една глобална история“ ( Sven Beckert, Capitalism: A Global History), според когото капитализмът е представен като система, която не зависи задължително от либералните ценности. Според Бекерт двигател на капитализма не е толкова индивидуалната свобода, колкото съюзът между частния капитал, държавната сила и стремежа към печалба. В този прочит капитализмът има дълбоки предлиберални корени и спокойно може да съществува и без плурализъм, без открит дебат и без политически гаранции за свобода.

Авторът проследява и как Бекерт търси началата на капитализма не само в Европа, а в търговските мрежи на Индийския океан. Аделман разказва за търговците в Аден и за ранните финансови инструменти, които позволяват кредит, партньорства и натрупване на капитал. По-късно, когато в Западна Европа държавите започват да използват капитала, за да финансират армии, флоти и експанзия, се ражда нова връзка между търговец и държава. Именно тя, според резюмирания от Foreign Affairs аргумент, превръща капитала от инструмент на търговията в средство за имперска мощ.

Аделман подчертава във Foreign Affairs, че в тази перспектива насилието не е страничен ефект, а част от самото изграждане на капитализма. Оградените земи, превръщането на труда в стока, колониалните завоевания и робството не са отклонения, а съставни елементи на ранния ред, който Бекерт нарича „военен капитализъм“. Испания, Португалия, Нидерландия, Франция и Англия натрупват богатство не само чрез пазари, а и чрез принуда, морски войни, монополи и подчиняване на далечни територии.

Дори индустриалният подем на XIX век не отменя тази логика. Според Аделман Бекерт настоява, че индустриалната революция и разширяването на фабричното производство вървят ръка за ръка с експанзия на суровинните фронтове и с огромно търсене на евтин и контролиран труд. Тъкмо затова, отбелязва авторът, „златната епоха“ на индустриализацията съвпада и със „златна епоха“ на робството, особено при производството на памук, захар и кафе в Америка.

Важен акцент в текста на Джереми Аделман е, че либерализмът често е служил и като оправдание за това разширяване. Под лозунгите за свободни пазари и цивилизационен напредък европейските сили са налагали неравноправни договори, разбивали са местни икономики и са представяли принудата като освобождение. Така  либералният език е „натурализирал“ капитализма - внушавал е, че става дума за неутрални и универсални закони, въпреки че зад тях стоят държави, администрации и организирана сила.

След Студената война обаче именно либералният капитализъм за кратко изглежда победител без алтернатива. Масовото потребление, глобалната търговия и рухването на съветския модел създават усещането, че свободният пазар и политическите свободи са неразделни. Аделман подчертава, че тази увереност бързо се пропуква след финансовата криза от 2008 г., банковите спасителни пакети, засилената миграция и възхода на Китай. Тогава глобализацията престава да изглежда като обещание за всички и започва да се възприема като заплаха за индустрията, работните места и социалната стабилност.

Тук Джереми Аделман влиза в спор с най-мрачния извод. Макар да признава силата на критиката, той твърди, че капитализмът не се обяснява само с експлоатация и поражения. Неговата устойчивост идва и от способността му да превръща напреженията, съпротивата и политическите конфликти в обновяване. С други думи, системата не просто смазва опонентите си - в определени исторически моменти тя е била принуждавана да се променя именно заради натиска отдолу и заради обществените борби.

Авторът дава редица примери за тази приспособимост. В либерални режими, където е имало пространство за спор, профсъюзите са успявали да извоюват по-голям дял за труда, а демократичната политика е разширявала участието и социалната защита. Аделман сочи, че след 1945 г. Западна Европа не само се възстановява бързо от разрухата, но и изгражда по-включващ модел на растеж. В Япония и Южна Корея аграрните реформи разчупват старите имотни структури и подпомагат следвоенното развитие, докато в части от Латинска Америка връщането към по-авторитарни модели забавя растежа и засилва ограниченията.

Според автора не бива да се пропуска и друг резултат от следвоенната либерална епоха - деколонизацията. Аделман подчертава, че разпадането на империите и разширяването на самоопределението променят международното разделение на труда. Макар неравенствата да не изчезват, огромни части от Азия и други постколониални общества се включват по нов начин в световната икономика. Точно в този процес  екстремната бедност в света спада рязко, а производството се измества отвъд старото северноатлантическо ядро.

Аделман не идеализира тази трансформация. В текста си във Foreign Affairs той е ясен, че капитализмът продължава да произвежда йерархии, нови зависимости и форми на концентрация на власт. Но възразява срещу представата, че историята му е само поредица от поражения на всички, които са му се съпротивлявали. Напротив, именно конфликтите между капитал и труд, между империи и колонии, между държава и общество многократно са принуждавали системата да се преструктурира, да отстъпва и да намира нови форми на легитимност.

Така основният извод на Джереми Аделман във Foreign Affairs е двоен. От една страна, днешната криза на либерализма и на глобалния ред не бива да се омаловажава; тя е реална и може да отвори път към по-груби, по-коерцитивни версии на капитализма. От друга страна, миналото показва, че капитализмът оцелява не защото е хармоничен, а защото е противоречив и под натиск се преизобретява. Именно в това напрежение между свобода и йерархия, между пазар и политика, между съпротива и адаптация, той вижда и възможния източник на бъдещо обновяване, и че нито фатализмът, нито триумфализмът обясняват докрай историята на капитализма.