Как да се сложи край на иранската криза

Провалът на преговорите между Иран и Съединените щати се дължи най-вече на спора около иранската ядрена програма, пишат в свой анализ във Foreign Affairs бившият върховен представител на ЕС по външната политика и сигурност Фредерика Могерини и Сахил Шах, старши изследовател в Института по ядрената политика в Института по сигурност и технология. Според тях Вашингтон отново е опитал да наложи отказ от тази програма чрез натиск, санкции и военни действия, но и този път не е постигнал трайно решение. Макар войната да е нанесла щети на иранската инфраструктура, тя не е унищожила натрупаното знание, нито способността на страната в перспектива да възстанови потенциала си. Дори е направила проблема по-опасен в политически план. Защото за Техеран може да се засили убеждението, че не сдържаността, а именно уязвимостта на Иран провокира нападение.


Дипломацията е единственият път за изход

Авторите не твърдят, че Иран непременно ще се втурне към бомба в близко бъдеще, но подчертават, че логиката за запазване на възможност за бъдещо възпиране вероятно е станала по-привлекателна за част от управляващите среди. Могерини и Шах настояват, че единственият работещ път остава дипломацията, защото тя вече е давала резултат. Те припомнят, че Съвместният всеобхватен план за действие от 2015 г. е наложил проверими ограничения върху иранската ядрена програма срещу облекчаване на санкциите. По тяхно мнение тогавашното споразумение е било възможно не заради доверие към режима, а защото международните участници са разбирали, че алтернативата е дестабилизацията, която днес се вижда в пълен мащаб.

Според анализа във Foreign Affairs разпадането на тази рамка не доказва, че ново споразумение е безсмислено, а показва, че следващата договореност трябва да бъде много по-устойчива. След като Съединените щати се оттеглят едностранно от сделката през 2018 г., въпреки че Международната агенция за атомна енергия удостоверява иранско съответствие, става ясно колко лесно една администрация може да разруши постигнатото. Затова бъдещата архитектура трябва да ограничи възможността, която и да е страна бързо да се откаже от поетите ангажименти.

 
Войната срещу Иран е незаконна и безразсъдна

Могерини и Шах определят войната срещу Иран като незаконна и безразсъдна. Според тях не е имало доказателство за непосредствена ядрена заплаха, нито основание да се смята, че дипломацията е изчерпана, тъй като преговорите са продължавали и е имало признаци за напредък. Те подчертават и друго: дори при хипотетичен риск от ускорена милитаризация, ударите биха могли най-много да забавят, но не и да изтрият програмата, защото научният и индустриалният капацитет на държава с мащаба на Иран не може да бъде „бомбардиран“ до изчезване.

Според авторите, прогнозите за последиците от войната са се сбъднали: конфликтът е разширен, енергийните пазари са разтърсени, а най-твърдолинейните сили в Иран са укрепили позициите си. Макар режимът да е понесъл сериозни загуби, това не е елиминирало атомната експертиза на страната. Напротив, за част от иранските ястреби войната може да е потвърдила тезата, че само ядрено възпиране гарантира оцеляване. Именно затова нова договорена рамка е по-необходима от всякога.

 
Неподготвени, но лоялни на Тръмп преговорни екипи

Могерини и Шах отделят особено внимание на качеството на самите преговори. По тяхно мнение успехът на ядреното споразумение (JCPOA) е бил възможен благодарение на изключително висока техническа и дипломатическа компетентност: разбиране на нивата на обогатяване, центрофугите, запасите, механизмите за контрол и вътрешната политическа логика в Иран. Те твърдят, че в по-новите преговори тази експертиза е липсвала и американският екип е бил подбран повече по политическа близост до президента, отколкото по професионална подготовка. В резултат нормални и отдавна познати ирански позиции са били тълкувани като недобросъвестност или измама.

В анализа на Foreign Affairs това показва, че натискът сам по себе си не създава автоматично лостове за влияние. Санкции, военни заплахи и изолация могат да имат роля само ако са съчетани с убедителен дипломатически път напред и с ясно очертани ползи. При JCPOA на Иран са били предложени поетапно облекчаване на санкциите, достъп до замразени активи и перспектива за икономическа нормализация. В навечерието на сегашната война обаче Вашингтон е акцентирал почти изцяло върху принудата и максималистичните искания, без да даде правдоподобна визия какво би спечелил Техеран от компромис.

Могерини и Шах подчертават, че днес проблемът с доверието вече не може честно да се описва като едностранен. Иран помни, че Съединените щати са напуснали споразумение, което самият Техеран е спазвал, и дори са прибягнали до военни действия в условия на активни преговори. Въпреки това авторите смятат, че иранското ръководство остава готово на ограничения върху ядрената си програма, ако в замяна получи реално икономическо облекчение и изход от цикъла на санкции и война. Затова следващото споразумение трябва да държи и Вашингтон под взаимна отговорност, така че смяната на властта в САЩ да не обезсмисля отново договореното.

 
Нов дизайн на бъдеща сделка

Ключът е в различен дизайн на бъдещата сделка, смятат авторите на анализа. Иран не бива пак да прави най-големите отстъпки в началото, докато икономическите ползи остават за неопределено бъдеще. Спроде тях санкционното облекчаване трябва да бъде активно организирано чрез устойчиви институционални механизми, а не оставено на пазарни очаквания. Освен това страните трябва да изградят и технически гаранции - общи инфраструктурни и енергийни проекти, съвместни инвестиции и форми на сътрудничество, които да направят оттеглянето политически и материално по-скъпо за всички участници.

В заключение Могерини и Шах защитават тезата, че Вашингтон трябва да съчетае натиска с истински стимули и с ясно формулирана крайна визия за отношенията с Иран. Бъдещата рамка трябва да опише не само какви ядрени ограничения ще приеме Техеран, но и каква политическа и икономическа нормализация ще получи в замяна. Според тях знанието как се изграждат ефективни споразумения все още съществува в правителства, международни организации и експертната общност. Въпросът е дали след разрушителната война светът ще се върне към масата за преговори, научил уроците от провала.