Амбиция за просперираща България

Текстът е публикуван в бр. 3 (55) на сп. Business Global

Автор: Юлиян Попов

Вече две десетилетия България се лута. След историческите членства в НАТО (2004)  и в Европейския съюз (2007) страната се оказа без посока. Днес, със скромно напредваща икономика, демографска криза и политическа нестабилност, въпросът стои ребром: може ли България да намери своя път сама, или ѝ трябва пак ново членство в някой „клуб“, който да ѝ даде отново посока?

ТРИ ПЪТНИ ЗНАКА. Въпреки своята несигурност България все още разполага с три потенциални ориентира за развитие.Юлиян Попов е бивш министър на околната среда и водите в правителството „Денков“ и бивш служебен министър на околната среда. Член е на Европейския съвет за външни отношения и на Консултативния съвет на Energy Policy Group, Румъния. Старши съветник е на Стратегически перспективи (Strategic Perspectives), тинк танк в Брюксел.

Класиран е два пъти от EurActiv за един от 40-те най-влиятелни гласа в областта на европейските енергийни политики. 

Негови статии за климатичната и енергийната политика са публикувани от Financial Times, Project Syndicate, NS Energy Monitor, The Independent, Al Jazeera, Huffington Post, EurActive и др.Първо, приемането на еврото – неизпълнен ангажимент, който би могъл да укрепи макроикономическата стабилност, да намали лихвените разходи и да премахне валутните рискове за бизнеса. Тази стъпка многократно бе отлагана основно заради вътрешнополитическа безпътица и инфлационни опасения.

Второ, членството в ОИСР – елитния клуб на развитите икономики, към който България постепенно се приближава. Присъединяването би дало външна легитимация за зрелостта на институциите, би осигурило по-добри условия за финансиране и би ускорило реформите в регулациите и управлението.

Трето, Националната програма за развитие БЪЛГАРИЯ 2030, приета от Министерския съвет през 2020 г.  – на пръв поглед забравен национален план, който очертава разумни дългосрочни цели в инфраструктурата, образованието и дигиталната трансформация. Засега обаче той остава по-скоро академично упражнение, без реално въздействие.

Тези три ориентира могат да осигурят на България известна стабилност, умерено благоденствие и вяло чувство за цел. Дисциплината, която членството в ЕС ѝ налага, макар и несъвършено, също ще остане ключов фактор.

Дали това стига?

За тези, които се задоволяват с периферен комфорт, вероятно да. За тези, които искат България да бъде нещо повече от евтина аутсорсинг дестинация, отговорът е категорично „не“.


АМБИЦИЯ ОТВЪД СТАБИЛНОСТТА. Фундаменталният проблем на България не е само корупцията, овладяването на институциите или ерозията на демократичните норми – макар всичко това да е критично. По-дълбокият въпрос е, че страната няма по-висока цел от това просто да оцелее в европейската периферия. Една нация не може да просперира само с антикорупционни лозунги; нужна ѝ е активна икономическа визия, която да постави в центъра интелигентно и устойчиво развитие. Как да стигнем обаче дотам?

Това може да стане чрез знанието.

България е на дъното в Европа по показатели за образование, обучение и научни изследвания. Разходите за образование остават около 4% от БВП (4,1% през 2024 г.) – далеч от нивото, необходимо за истинска трансформация. Междувременно разходите за научноизследователска и развойна дейност (R&D) са едва 0,7% от БВП, което поставя страната сред най-слабите в ЕС.

Повече от две десетилетия България произвежда функционално неграмотни ученици, а най-добрите ѝ кадри напускат и рядко се завръщат. Според класацията PISA на ОИСР над 50% от учениците не могат да покрият базови умения по четене и математика. Това продължава вече повече от четвърт век. България е и на дъното на класациите за следдипломно образование. С други думи, вече говорим не само за неграмотни ученици, а за неграмотно население.

Резултатът е икономика, която не може да излезе от нискоефективния производствен сектор; администрация, лишена от компетентност, и общество, което все повече се отчуждава от демократичните процеси.



България се гордее със своите 78 учени в класацията на Станфорд на топ 2% учени в света. Малка Словения с 2 милиона население има 192 учени в тази класация, Унгария – 385, а Полша 1224. Водещият ни университет, Софийският, има 18 учени. Вроцлавската политехника, с приблизително същия брой студенти, има 115. Университетът в Йорк, 12-и в националната класация, е с 203 учени в класацията на Станфорд, а Оксфорд – с 1103.

Последствията са налице: крехка и уязвима икономика, масово изтичане на мозъци и влошаваща се демографска картина. А демографската криза е основно функция на образованието. Хиляди семейства стоят в чужбина, „за да се изучат децата“. После децата остават там. Хиляди таланти заминават, защото у нас не могат да се реализират в амбициозна изследователска среда.

Това не е просто дългосрочен икономически проблем – това е екзистенциална заплаха. Държава, която не може да създава, задържа и прилага знание, ще бъде обречена на изостаналост.

РАДИКАЛНА ПРОМЯНА В ИНВЕСТИЦИИТЕ. Единственият изход е мащабна, последователна програма за инвестиция в човешкия капитал. България трябва да увеличи разходите за образование до 7% от БВП – значително над средното за Европа ниво от около 5%. Това е необходимо, за да компенсира две структурни слабости:

1. Високият процент необразовано население – което изисква целенасочени мерки за наваксване.

2. Малкият размер на страната – което означава, че България трябва целенасочено да развие солиден интелектуален капацитет, за да бъде конкурентоспособна, преодолявайки онова, което големи страни постигат с естествен подбор.

Същото важи и за научните изследвания. Инвестициите, публични и частни, в R&D трябва да нараснат до 3% от БВП в съответствие с целите на ЕС. Без значителни средства за научни изследвания и иновации България ще остане зависима от чуждестранни технологии, инвестиции и икономически цикли, върху които няма контрол.

БЮДЖЕТ НЕ ОЗНАЧАВА РАЗДАВАНЕ И УСВОЯВАНЕ. Необходимо е да променим и политическия подход към националния бюджет. У нас идеята за бюджет е доминирана от страх и наследство. Наследство от комунистическите години, в които бюджет означаваше пари, които се раздаваха от центъра, и страх да не би парите да не стигнат.



Образователният и научноизследователският бюджет, както и целият национален бюджет трябва да обслужват цели, а не разходи. България трябва да преследва целта да влезе в топ 20 в класацията на PISA (сега е на незавидното 50-о място, на втората най-ниска позиция в ЕС, след Кипър); да вкара поне един университет в топ 100 и поне още 10 въобще в класацията QS World University Rankings 2025. Засега от България само Софийският университет е там (661-во – 670-о място). Унгария има 11, Румъния  13, а Полша 22 университета в тази класация на 1500 университета.

Необходими са и много по-подробни цели и планове за тяхното постигане, с които да се обвърже бюджетът. Особен фокус е необходим върху образованието на възрастното население, което е тежко пострадало от стандартите на българското училище в продължение на над 25 години.

Образователните и изследователските институции, националните медии, общините би трябвало ясно да защитят плановете си за постигане на тези цели и така да се изгради бюджетът за образование. Тогава целите 7% и 3% няма да са пари за раздаване, а инструмент за напредък.

ОТБРАНАТА КАТО ИКОНОМИЧЕСКА СТРАТЕГИЯ. Налице е и възможност да се интегрират разходите за отбрана в по-широка стратегия за икономическа модернизация. България, както и другите членки на НАТО, се очаква да увеличи военния си бюджет поне до 3% от БВП.

Но тези средства не бива да се разпиляват в остарели модели на въоръжаване и политически мотивирани сделки. Вместо това военните инвестиции трябва да бъдат тясно обвързани с научните изследвания, образованието и индустриалното развитие.

Опростен план за успешна България:

• Разходите за образование да достигнат 7%, а за изследователска дейност 3% от БВП.

• Отбранителният бюджет да се обвърже с индустриалното и технологично развитие и образованието.

• Жилищната и градската политика да направят България привлекателно място за живот.

• Околната среда да се третира като критична национална инфраструктура.
През 2023 г. 47% от федералния бюджет за научни изследвания на САЩ беше насочен към отбранителния сектор. Държави като Израел и Южна Корея използват отбранителните си бюджети като основен катализатор за технологичен напредък. България може да направи същото, ако насочи разходите си към иновации, изграждане на квалифицирана работна ръка и създаване на съвременна индустриална база. Така България ще обвърже както целите, така и разходите за наука, образование, отбрана и конкурентоспособност и ще направи разходите за образование, а и отбрана по-леснопостижими.

МЯСТО, В КОЕТО СИ СТРУВА ДА СЕ ЖИВЕЕ. Но дори ако България инвестира в знание и технологии, успешното общество изисква още нещо: качествена жизнена среда.

Тук страната има сериозен дефицит. Липсва ясна жилищна и градска политика. Градовете растат хаотично, инфраструктурата е некачествена, а жилищните райони често са лишени от зелени пространства и обществени удобства.

Ако България иска да привлича и задържа талант, тя трябва да осигури модерни и удобни условия за живот, достъпни и качествени жилища и транспортна мрежа, която позволява ефективна мобилност, както и чиста и привлекателна природна среда. Така кръгът образование – сигурност – икономика – качество на живот ще се затвори.

ИЗХОД ОТ ПОСРЕДСТВЕНОСТТА. Просперираща и амбициозна България е възможна. Но за да се случи това, страната трябва да се измъкне от цикъла на политическо безвремие, ниски очаквания и хронично недофинансиране на човешкия капитал. Опростеният план за една успешна България би могъл да бъде:

• Разходите за образование да достигнат 7%, а за изследователска дейност 3% от БВП.

• Отбранителният бюджет да се обвърже с индустриалното и технологично развитие и образованието.

• Жилищната и градската политика да направят България привлекателно място за живот.

• Околната среда да се третира като критична национална инфраструктура.

Това не са абстрактни мечти, а конкретни стъпки, които много развити държави вече са предприели.

Изборът е ясен: периферен комфорт или амбициозна трансформация. България не може повече да се колебае.