Теодора Димова: Писателят трябва да претворява историята в настояще

Текстът е публикуван в бр. 6 (46) на сп. Business Global

Интервю  Гергана Димитрова

Малко са децата на значимите хора на изкуството, които успяват да се откъснат от сянката на родителите си. Особено ако се изявяват в същия вид изкуство. Теодора Димова е една от тях. Отдавна вече няма нужда да се уточнява, че е дъщеря на Димитър Димов. Тя има своя голям кръг от читатели, а наградите ѝ са многобройни. И е от малкото наши писатели, които заявяват обществена позиция и пишат за важните теми на обществото ни. Не само за миналите, чиито белези носим и не сме преодолели, а и за настоящите, с които се борим днес, но често задържат интереса ни не повече от три дни.

Г-жо Димова, наскоро беше избран нов патриарх на Българската православна църква и това предизвика полярни полемики в обществото, най-вече сред хора, които не определят себе си като вярващи. Българите все по-малко вярват в Бог и като че ли все по-малко разбират вярата, често я бъркат с патриотизма. Какво място има тя в съвременния свят и най-вече у нас?

Да, започна да е много модно да си вярващ, да разбираш от православие, да го защитаваш и спасяваш от враговете – евролиберали, да се изказваш срещу Вселенския патриарх Вартоломей, изобщо да повтаряш всички опорни точки на Московската патриаршия, които обслужват и оправдават агресиятаТеодора Димова е родена през 1960 г. в София в семейството на писателя Димитър Димов.
Когато е на 5 години, баща ѝ умира. Тя споделя, че често препрочита романите на баща си и не може да им се насити. Завършва 114. АЕГ и английска филология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализирала е в Royal Court Theatre в Лондон.
Била е журналист, преводач, преподавател по английски. От 2012 г. е колумнист на „Портал Култура“.
Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус“ и повестта „Първият рожден ден“. И книги с публицистика и есеистика като „Молитва за Украйна“ и „Ороци“.
През 2007 г. „Майките“ спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика. „Адриана“ е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен филмът „Аз съм ти“. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда „Хр. Г. Данов“ за българска художествена литература.
През 2019 г. Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов“ за цялостен принос в българската книжнина. През същата година излезе романът и`  „Поразените“, който по-късно се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България“, спечели наградата за проза „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. През 2023 г. тя стана носител на Голямата награда за литература на СУ „Св. Климент Охридски“.
в Украйна. Вярата постепенно и неусетно се подменя с идеологията на Путин, с евразийския модел, който иска да наложи над всичките си бивши сателити. Делът на хората, които редовно ходят на църква и участват в тайнствата ѝ, е около един процент от населението. Медийният интерес, с който беше отразен изборът на новия ни патриарх, не съответства на този един процент. Тоест кукловодите привличат изкуствено вниманието към Църквата, издигат нейния авторитет по един не-църковен, чужд на църквата начин. Защо? Следва настоятелно да си задаваме този въпрос. Гвардейски почести, военни оркестри, шпалири, държавен глава редом до новоизбрания патриарх. Наистина защо? Започваме да повтаряме нечий модел ли?

Намира ли вярата място в нашата литература и това би ли могло да е печеливша формула? В САЩ например след Фокнър има една писателка, която вече има легендарен статус – Мерилин Робинсън, която пише за вярата и това не звучи архаично или неактуално.

Честно казано, за мен писането за вярата никога не ми се е струвало нито архаично, нито неактуално. Напротив, винаги ми е било интересно. Стига да не ползва клишетата на вярата, морализаторството, сухотата, дидактичността, защото това са най-честите капани, в които обикновено се попада.

Малките или големите теми в литературата са по-въздействащи върху читателите? Обикновените хора и тяхното място, или тези, които са оставили следа в историята, изкуството, обществените движения?

В добрата литература малките теми и обикновените хора стават централни и значими. А големите теми като търсенето на смисъл и посока в живота ни могат да бъдат профанизирани и банализирани.

Успява ли войната и въобще насилието да ни накара, ако не да вярваме, то поне да станем по-смирени или да проявяваме съчувствие?

Аз бях дълбоко шокирана от агресията на Русия в Украйна. Още повече че три години преди това бях издала романа си „Поразените“, който се занимава с навлизането на Червената армия у нас и деветосептемврийския преврат. Това, което се беше случило у нас преди 80 години, се случваше в момента на живо през екраните на телевизорите и лаптопите ни. Знаем какво е „освободителите“ да нахлуят в територията на твоята държава, какво следва след това. Тази война се превърна в много дълбинно изпитание за нашите поколения, които свикнахме с мира като с даденост. Войните никога не са спирали, но за първи път една война се води толкова близо до нас. Бях истински зарадвана от това с какво съчувствие посрещнахме украинските бежанци, без да се организираме официално, с толкова малко участие на държавата в това. Оказа се, че добротата у нас не е изчезнала, просто търси начин да се прояви.

А не сме ли станали по-коравосърдечни?

Станахме груби, невъзпитани, невъздържани в оценките и говоренето си. Ако не мислиш като мен, не само си глупак, но си и враг. С една дума можем да зачеркнем един човек, да го „изчегъртаме“, както беше модерно да се изразяваме преди две-три години. Слава богу, ерата на тези грозни думи отминава. Омразата е много силно заразна и трудно лечима.

Каква е ролята на писателите и въобще хората на изкуството във всичко това?

Ролята на един писател е да не допуска омразата да се разпространява, грозните думи да вземат превес над доброто, да бъде щит срещу посткомунистическото, посткомсомолското еднопланово, едноизмерно мислене. Ролята на един писател е да въплъщава истината в живи образи и да претворява историята в настояще. 

А трябва ли писателите да заявяват обществена позиция или да се месят в политиката?

Аз мога да отговоря само за себе си, а не изобщо за писателите. Нееднократно са ми предлагали да се занимавам с политика и съм отказвала, защото това би означавало да не ми остава време да пиша. А като гражданин от 12 години ежеседмично заявявам обществената си позиция в „Портал Култура“. В последния ми роман „Не ви познавам“ става дума точно за това – какво се случва с един човек на изкуството, когато до него застане изкушението на властта. Сюжетът е стар и експлоатиран и ние като че ли знаем развръзката му, но в романа той се случва сега, тук, на всеки от нас.

Като че ли ни липсват положителни примери за обществени личности, които да оказват въздействие...

Вече всеки е обществена личност или поне се възприема като такъв на страницата си в социалните мрежи. Логореята се превърна във всеобщо и незабележимо заболяване. Важното е аз да изкажа мнението си, а вие да ме слушате. Няма никакво любопитство към другия човек, към различното мнение. Не само че няма любопитство, а има непоносимост както към другия, така и към мнението му. Свидетели сме как изявени личности биват обругавани. Мнозина изпитват наслада от това.

През последните месеци имаше скандали в литературата, свързани с проблеми, които съществуват отдавна, но не са повдигани като тема. Смятате ли, че това, че вече се говори за тях, ще доведе до промени?

За мен това беше грешка изцяло на един-единствен човек. А толкова ненужни неща се изписаха и изговориха. В крайна сметка всеки отговаря за своите действия. Дано скандалът, който имате предвид, да подейства отрезвително и оздравително.*

Все пак може ли връщането на една награда за литература да обърне нещата?

И може, и не може. Самò по себе си това не е достатъчно.

Могат ли да се намерят достатъчно хора, които да застанат зад определена идея и да се борят за нея, въпреки че такива в нашия обществен живот заради определени интереси или силните на деня се оказват изолирани?

Вие отговаряте на част от въпроса – оказват се изолирани. Заставането зад една благородна идея е едно, а отстояването ѝ изисква много повече качества, изисква упоритост, твърдост, неподкупност, смелост, изисква характер. Това е много по-трудно, а на такива трудности малцина устояват.

Променяме ли се и как? Ще станем ли европейци по дух?

Светите братя първоапостоли Кирил и Методий са обявени за покровители на Европа. Още от далечния IX век посоката ни е указана. Поради историческите бедствия, които са ни съпътствали, тази посока е прекъсвана за по-дълго или по-кратко. Трябва най-накрая да се научим, че за свободата си трябва да се борим всеки ден, с всяко наше действие.

Големият брой мигранти към Европа показва, че тя е нещо добро. Но да живееш в Европа, още не означава, че си европеец. А промяната по дух става много по-трудно и бавно. Променяме се, но трудно и бавно. За съжаление, и Европа днес регресира спрямо Европа от близкото минало и това прави нашата промяна още по-трудна.

Вярата би ли успяла днес да ни върне вътрешния баланс?

Вярата може да върши това, ако се живее, а днес тя става все по-декоративна и формална. Мнозина смятат за достатъчно да изпълняват някои правила на вярата. Такава вяра не създава нито вътрешен, нито външен баланс. Не може да кажеш „Гордеем се с нашия християнски морал“, какъвто лозунг прочетох скоро. Това е нонсенс. Вярата, която създава баланс, не е парадна. Вярата, щом започне да парадира, започва да пародира.