Текстът е публикуван в бр. 10/2021 г. на сп. Business Global. „Видял ли си евреин миньор и циганин банкер?“, казва един масов стереотип, свързващ етносите и професиите. „А честен адвокат?“, добавя друг стереотип, наблягащ на звуковото подобие на английски между lawyer (юрист, адвокат) и liar (лъжец). Честен частник пък за едни у нас е знаме още от 1990-те, за други – оксиморон и до ден днешен.
Стереотипите са неизбежни като данъците и смъртта, както се казва в едно стереотипно клише. Просто колективното въображение не може без тях – това е първичното производство на типажи, иначе ще плуваме в море от атоми. Един, втори, трети случай щом съвпадат или ни се струва, че съвпадат – и готово, всички случаи от този вид са такива. Ама дали коректно видообразуваме – няма особено значение. Като например във връзката между етноса и професията. Разбира се, има и позитивни стереотипи – евреите може да не са миньори, но непременно са много умни.
Все пак хората в просветените общества, както и образованите и възпитани хора в не особено просветените общества, избягват да робуват на стереотипите си и ги превръщат във вицове. В различните страни доминират различни стереотипи – за съседни нации, за раси, за професии, за полове, за сексуална ориентация и пр. А има времена и режими, при които определени стереотипи са доведени до демонизирането на цели раси, етноси и групи хора.
У нас пък някои професии са толкова силно стереотипизирани, че почти са демонизирани. Но не заради развинтено колективно въображение. То не плува във вакуум, а си има социален контекст и причини. Демонизацията на една или друга професия не е съвсем случайна работа и демоните поне донякъде си заслужават статута. Има някакво социално битие, което ги тласка към тъмната страна.
Да вземем нашего брата журналистa. Той не е специалист по нищо, макар че малко или много се специализира в дадена тематика. Но е специалист в посредничеството между специалистите и неспециалистите. Така че икономически проблеми например да може да ги разбира и лекарят, здравните – икономистът, а едно средно ниво от неспециалисти да могат да вдяват от всякакви теми от публичен интерес. Всъщност журналистът до голяма степен формира публичния дневен ред, стига, разбира се, да има силна и независима журналистика. Или поне да осигурява неговия общ език, доколкото езиците на различните професии са прекалено специализирани. А дали дадени проблеми изкривява, други скрива, а трети представя като общи, докато те са само в нечий интерес – това зависи от свободата и професионализма на медиите. България е медийно най-несвободната страна в Европейския съюз и е на 112-о място в света по медийна свобода в класацията на „Репортери без граници“. Социологически проучвания сред населението потвърждават външната професионална оценка. Затова и доминиращият образ на журналиста е на лъжец, манипулатор и продажник. А на най-ниско и видимо ниво се превъплъщава като глуповата репортерка с беден речник, наричана още стойка за микрофон. Е, обратната страна на медала е, че всяко общество си заслужава медиите. Ако в него няма критична маса от граждани, които да изискват, но и да си плащат за качествени медии, такива ще има все по-малко.
Какъвто и да е, журналистът все пак е желана професия заради известността – дават те по телевизията, чуват те по радиото, четат те в интернет. Адвокат също е желана работа – свободна професия без началници, доходна. Но и образът на адвоката е фарисейски като на журналиста – от девет кладенеца вода ще донесе, неговото да е. И той е релативист към истината – нали няма двама юристи на едно мнение, а и правдата е за победителя в съдебната зала. У нас обаче положението е още по-тежко, защото има фундаментално неразбиране на правото. Ама как така, казват, ще защитава престъпници! Та той е лъжец и продажник, та той е мошеник на повикване! Освен това нали точно адвокатите бяха в основата на измененията на наказателно-процесуалното законодателство, с което защитата е облагодетелствана за сметка на обвинението. И после – безброй шиканирания на дела срещу престъпници. Изобщо адвокатът е един аморален човек, който без проблем може да служи както на ангела, така и на дявола. Но пък когато на някого му се наложи да ползва услугите му, държи този адвокат не просто да му служи, а да вярва в правотата му.
Полицаят пък хваща престъпниците, дето съдът, омаломощен от изкусните адвокати, ги пуска. Такава поне бе представата, насадена от един популярен МВР шеф. Иначе за полицаите има повече вицове, отколкото за мутрите, понеже мутрите са все пак временно, ако и дълговременно явление, а полицията е вечна. Образът на полицая у нас е до голяма степен комичен. Не особено умен, шкембелия, подпира стената или дреме в патрулката и ако стане свидетел на нередност, бърза да ѝ обърне гръб, понеже не е на работа в момента или нарушението не е в неговия район. Ако е катаджия, задължително е корумпиран – като митничаря, само дето оборотът му е на дребно и поканата за подкуп започва с крилатия израз „И какво правим сега?“.
Замислим ли се обаче защо полицията е неефективна, а професията – не особено привлекателна, лесно ще си отговорим: защото превземането на държавата от олигархични и мафиотски структури започва с правоохранителните и правораздавателните органи. Полицията е дръжката както на чадъра, така и на бухалката на превзетата държава, в която висшите полицейски началници и министри си пият уискито с тарторите на подземния свят. Нивото на редовите полицаи е ниско при ниското заплащане и липсата на морална мотивация да се служи на обществото. Превзетата държава дори предпочита немалка част от полицейския състав да произлиза едва ли не от криминалните среди – така няма да има морални терзания на кого всъщност служи.
Аморален по природа е и предприемачът, понеже нали никой не бива да го пита за първия милион. У нас пък периодът на първоначално натрупване на капитала се разигра буквално пред очите ни, не през XVII, XVIII или XIX век като в по-развитите страни. И в масовия случай то не беше особено лицеприятно, защото ставаше дума за трансформация на държавна собственост по всякакъв, но не и справедлив начин (а можеше ли изобщо да е справедлив?). За утвърждаване образа на новия предприемач някои медии през 1990-те въведоха израза за „честния частник“. С източването на държавните предприятия, банковите фалити, олигархичните образувания и овладяването на държавата от една корпорация това название все повече приличаше на ехиден присмех към всички. Разбира се, още тогава имаше и стават все повече днес стотици действително честни частници, които са тръгнали от нулата и са идеален пример за предприемачество. Но те ще се сдобият с неоспорим авторитет едва когато хората престанат да се питат свършил ли е преходът, и когато приемат, че живеят в нормално общество, което просто трябва да става далеч по-подредено и по-богато.
Демонизираните професии разкриват кои органи на общественото тяло са болни. Нека за една по-добра диагностика се вгледаме по-подробно във всяка. Това ще се опитаме да направим в поредица с текстове тип „поглед отвътре“ за
журналистите, полицаите, адвокатите и предприемачите, написани от представители на тези професии.
