Тя е явление в българския театър. Така я нарича Цветана Манева, защото през трите си десетилетия на сцената доказа, че е ярка, талантлива, умна и чувствителна актриса, с външност, сравнима с мадоните на Владимир Димитров – Майстора. Незабравими са превъплъщенията й – от по-ранните в „Слугините“ и „Сънят на Одисей“ на Явор Гърдев, „Три сестри“ на Стоян Камбарев и „Опасни връзки“ на Десислава Шпатова, през „Малка пиеса за детската стая“ на Галин Стоев, „ООО сънят на Гогол“ на Маргарита Младенова и Иван Добчев, „Гълъбът“ на Десислава Шпатова и „Веселите Разплюеви дни“ на Младен Киселов, до Проекта „Медея“, обявен за културно събитие на 2019-а и отличен със специален приз „Икар“. Снежина Петрова е не само актриса, тя е и мениджър на независими проекти, преподавател и ръководител на департамент „Театър“ в НБУ. Отдавна можеше да е в Ню Йорк, но избра друго. „Тук ми се случи животът. Тук намерих децата си. Това явно е бил моят път и го вървя с приемане“, сподели тя в това откровено интервю по време на криза, дни преди 24 май.– Два месеца живот в изолация – какво научихте за себе си, Снежина? За децата си, за хората, за театъра и живота въобще?– Още не мога да обобщя цялата палитра от изпитания и емоции, през които преминах. Потънах основно в подкрепата за онлайн обучението на моите деца и на нашите студенти по театър, което допреди пандемията ми изглеждаше абсурдно и невъзможно. Върху мен се стовари и всичко, което може би бях занемарила или недонаправила през последните три години. Докато работех по Проект „Медея“, живеех на свръхинтензивни обороти и сега като бумеранг се върнах обратно в тази принудителна пауза.
Това, че в момента театърът няма ясна перспектива и не се знае кога ще се завърне към истинската си форма на съществуване, ни поставя пред големи въпроси за бъдещето на живите сценични изкуства. Не смея да правя никакви изводи. Мисля, че трябва да се заредя с много търпение, защото всички други ходове сега са временни, спасителни.
– Може би някакво спасение са онлайн форматите?– Нямам твърда позиция. Онлайн форматите за споделяне на изкуство са доста компромисни и има опасност да заблудят публиката, че живото може да се замени с виртуалното. Но пък, от друга страна, дават възможност да гледаш неща, които иначе няма как да видиш. В чисто човешки план всичко, което ни се случи, също е разнопосочно, каквото е и всяко време на изпитания. Наистина не предполагах, че една разходка в града може да се окаже нашата всекидневна инжекция към нормалността (смее се). Това беше ценно време за човечеството. Слава богу, имахме късмета дотук да живеем здрави, но не смея да мисля какво е на хората, които загубиха близки – това е съвсем друго преживяване. Не мога да обобщя какво беше това, но… влязохме в историята (смее се).
– Наскоро станахте на 50 – възраст, в която мнозина намаляват темпото, а Вие все сте на педал. Изпитахте ли усещането, че някой умишлено ви натисна копчето „пауза“?– Амиии… ако беше спряла и образователната система, сигурно наистина щеше да е така. Всички родители обаче бяхме въвлечени в този истеричен поток от онлайн регистрации, уроци и т.н. и трябваше да споделим ужаса на децата ни. Отдавна съм осъзнала колко натоварени са те, защото съм плътно до тях, особено до по-големия ми син, който има образователни трудности. Но сега наистина се отчаях от учебната програма на децата ни – от свръхинформацията, която въобще не може да бъде усвоена, структурирана, насочена към конкретни приложения в живота. Те просто нямат време да осмислят това знание. Според мен училищното образование у нас е кошмар, който произвежда бъдещи невротици. Не знам каква цена трябва да платят децата, ако искат да са перфектни в тази система.
– Случваше ли се през тези дни да си припомняте думи на ваши героини?– Интересното е, че текстовете, които играя напоследък, се изтриха от съзнанието ми, но се възвърнаха стари. Може би покрай студентите Чехов направо ме обсеби и благодарение на него си припомнях голямото вълнение от това да правиш театър, да се занимаваш с човекознание. Защото театърът е да разбираш хората, да разбираш себе си, близките си. Театърът е занимание, което би трябвало да произвежда най-висшата форма на емпатия. Той е теренът, където една малка общност може да развие колективна емпатия към проблем, заложен в пиесата.
Независимият артпроект „Медея“ увлича и деца от ромските квартали „Столипиново“, „Факултета“ и „Филиповци“.– Емпатията е ключът и към Проекта „Медея“, в който съчетахте изкуството със социална кауза. Увлякохте в театъра и древната митология деца от ромските квартали „Столипиново“, „Факултета“ и „Филиповци“. Защо?– По условие проектът трябваше да има социален фокус, за да има и шанс да влезе в програмата на „Пловдив 2019“. Но не по-маловажен беше и фактът, че съм майка, че детето ми има образователни трудности и че бях принудена да търся форми, за да го приобщя към текстове, към знания. Към това се прибави и фактът, че в „Медея“ децата стават жертва на конфликта между родителите, което беше подходящ повод да реабилитираме тези жертви, като направим децата наши партньори в социалното изследване и да им дадем достъп до работата ни, до публиката. Убедена съм, че това, което те преживяха, е спомен за цял живот. Затова сега, по време на пандемията, се сринах и пред реалността, че не можех да продължа контакта си с тях. Повечето нямат устройства, нямат интернет и загубих връзка с тях. Просто трябва да чакаме. Затова и другият голям текст, който не съм играла, но беше много актуален за мен в тези дни, беше „В очакване на Годо“ на Бекет. Целият ни живот е едно чакане…
Семейството „Семейството е този кръг от хора, който трябва да приеме всичките ти несъвършенства, да те утеши, да те регулира, да те разпадне и да те събере. То е най-сигурният лакмус за това какво си.”
Сръчни ръце „Много обичам да реставрирам стари мебели и да състарявам новозакупени с масла за дърво, с мои си техники и дантели от баба ми. Като дизайнер на домашното пространство съм и го правя с удоволствие. Удава ми се.”
Приятелите „Приятелството е най-трудното нещо за мен, то изисква инвестиция на енергия, на време, на ритъм, изисква ритъм, в който човек съпреживява. Може би това е, което пожертвах заради театъра.“
